София и нейната книжнина
(неизвестен източник)
През ХVI в. в София се организира и съществува книжовна школа, която поставя началото на сериозни традиции, които довеждат до това, че през ХVIII и ХIХ в. вече действат повече от 25 манастира. В тези манастири са открити множество манастирски бележки, свидетелстващи за извършване на преписи, поддържане на религиозни и духовни контакти, разпространение на книги. Споменават се граматици, даскали, зографи и поклонници. Такова например е свидетелството, че през 1735 г. софиянецът Марко Йовев, търговец в Нежин (Русия), подарява на два манастира по 100 талера. Многобройни са подарените триоди, минеи, октоиси, жития, апостоли и псалтири през 60-те и 70-те години на XVIII в. Тези ръкопоси говорят и за наличието в самия град на ахтарски дюкяни (дори обособен еснаф), които покрай търговската си дейност са представлявали своеобразни средища за неформални контакти, събиране на старини, ръкописи и пр.
Според кондиката на църквата „Св. Неделя” най-ранните данни за училище в София са от 1825г., за което училище се заделят средства за заплата на даскал Йончо. В кондиката на „Св. Петка Самарджийска” от 1827г. има записани средства за заплата на даскали, които изписали и църковния олтар. През 1828г. доведеният от хаджи Никита учител Стоимен Рилчанин отваря в дома си частно училище, където преподава буквар, свещена история, катехизис, гръцки език, землеописание и църковно пеене. През 1839г. Захари Икономович Круша въвежда в София взаимоучителната метода, а десет години по-късно в двора на църквата „Св. Неделя” е построена двуетажна каменна сграда за ново училище, към което през 1857г. се организира класно училище, чийто главен учител е Сава Вълчов Филаретов. Той става инициатор и за откриването на девическо училище, като за целта довежда и първата преподавателка за него – Неделя Петкова. През 1866г. отваря врати и едно странно за времето си училище – училището за наука и занаяти, което приютява сирачета, като се грижи за препитанието, възпитанието и бъдещето им. Училището се намира в Бали ефенди (дн. Княжево). През 1870г. отваря врати и училището, което просвещава хората от различни възрасти – неделното училище. Активно участие в целия този период имат Константин Геров (брат на Найден Геров), Михаил К. Буботинов, Веселин Груев (брат на Йоаким Груев), Д. Д. Македонски, Б. Горанов и др. До Освобождението в София се събира сериозна група „словесна“ интелигенция, която се превръща в двигател на културния напредък.
Първият учител – Захари Круша е роден в Самоков през 1810 г., в семейството на свещеник; майка му – Мария Манчева, е софиянка. Той учителства на различни места, но голяма част от живота му преминава в София. Събира фолклорни и етнографски материали. Негови песни има в антологията на Огюст Дюзон „Chansones populaires inedites“ (Париж, 1875); 17 песни, 288 пословици и поговорки, заедно с изследването „Обичаи, които се держат от софийските жители и някои достопримечателни назначения“ се намират в ръкописния фолклорен сборник на Н. Геров. В Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ се пази негова ръкописна гръцко-българска граматика. Напечатва „Календар, сочинен от знаменитаго астронома Казамия за лято 1854″ – превод от гръцки. През 1861 г. Съчинява революционната песен „България се оплакува на Росия и Сербия за освобождение“ – конфискувана от османската власт.
Не по-малко значимо име е и Сава Филаретов. Завършил славянска филология в Московския университет, той дава своя голям принос в развитието на българската книжнина и образование. Едно от капиталните му съчинения е „Главни правила в Софийското общонародно българско училище“, които стават ръководни и за други учебни заведения из страната. За нуждите на руската армия, която се готви да освобождава „братята под робство“, съставя кратка практическа граматика и разговорник („Карманная книга для русских воинов, находящихся в походах против турок по болгарским землям“. Санкт Петербург, 1854). Обнародва 3 народни песни в „Български книжици“; стихотворението „Възпоминание за Никола Д. Катранова“ в „Месецослов на българската книжнина за 1859 г.“. Открива в София и изпраща на руския учен А. Гилфердинг житието на Михаил воин. Събира и изпраща картографски материали на Я.Ошмянцев. Урежда издаването на речника на Неофит Рилски. Отпечатва „Служба преподобним отцем нашим равноапостолним Методию и Константину, нареченному Кирилу, епископам Моравским, учителем славенским“ (Цариград, 1862). Организира спомоществователството за „Горски пътник“ на Г. С. Раковски.
Сред първите ученици на Захари Круша е Манол Лазаров. Той също дълго време учителства в София и издава „Разна любовна песнопевка“, в която, освен свои творби, включва и такива на П. Р. Славейков, Н. Катранов, Я. Дряновец, К. Пишурка, Т. Н. Шишков, Д. Чинтулов, а също така и български и турски народни песни. Творбите на М. Лазаров са с характерното за времето съвместяване между реторически и поетически похвати, светско съдържание и стара форма. По тогавашен обичай, стиховете са пригодени за пеене, за което има специални указания. М. Лазаров публикува в „Българска гусла“ и „Вечен календар“.
Много интересна личност е Коста Михайлов, завършил живота си под монашеското име Данайл. Той е роден в София през 1837г. Дълго време е учител, след това занаятчия, търговец, дребен общински служител. След Освобождението се оттегля в Дивотинския манастир „Св. Троица” като калугер.
Малко преди Освобождението в София се установява и една от първите български поетеси – Рада д-р Киркович, племенница на Найден Геров. По това време се установява в столицата и известният литератор емигрант Димитър Великсин, чийто стихове са писани на български, румънски и френски. През 1878г. Катерица Божилова публикува своята поема от 64 строфи, посветена на освобождаването на София. Поемата е преведена и на руски от П. М. Савинов.
Много важна в този период е ролята на дарителите. Една от най-големите фигури в това отношение през периода е Иван Н. Денкоглу. Роден е в село Балша, Софийско, през 1781г. Със собствени средства той построява училище, което и до днес функционира – на ул. „Парчевич”. Учредява и три стипендии – две за Московския университет и една за Ришельовския лицей в Одеса. Стипендиите са за будни българчета, „предпочитателно от София”. Преди смъртта си завещава личната си библиотека на софийското класно училище. В уважаван софийски първенец се превръща и Димитър Трайкович, който е родом от Велес. През 1860г. той отпуска средства за построяване на девическото училище и закупува цялото оборудване за него. През 1879–1880г. е избран за кмет на столицата.
София е и един от градовете, който първи се включва в борбата за църковна независимост. Още през 1847г. българското православно население подава до Гръцката патриаршия молба да изпрати друг, достоен за званието си архипастир. По-късно, през 1858г., същата молба е подадена и до великия везир Мехмед Къброзлията. През 1860г. под натиска на вярващите, Гедеон Софийски вече не споменава името на патриарха при богослужението. Създадено е и „Софийско българско духовно направление”, което постепенно поема цялата власт и отговорности на епископията, като разполага и с митрополитската каса. В резултат на това, направлението принуждава Гръцката патриаршия да смени Гедеон с Доротей. Духовното направление поема грижата и за училищното дело в града, в резултат на което е създадено „Църковно-училищно настоятелство”. Един от най-големите достижения на това време е останалото книжно наследство – дописки, журналистически изложения. Все повече се увеличават абонаментите за различни периодични издания – „Цариградски вестник” (още от 1849г.), „Български книжици“, „Дунавски лебед“, „Гайда“, „Македония“, „Съветник“, „Турция“, „Право“, „Читалище“. Периодичните издания обуславят засилването и даже стилистичната промяна в кореспонденцията. В повечето случаи кореспонденцията на влиятелни граждани, на обществено ангажирани дейци загубва своя личносто-интимен характер и преминава в един особен жанр, който може да се характеризира с особеностите на отвореното писмо и писмения доклад. Такива са писмата на Г. С. Раковски, П. Р. Славейков, Др. Цанков, Ив. Найденов, М. Балабанов, Т. Бурмов, д-р Ст. Чомаков и пр. Едни от най-активните автори на такива писма и дописки са учителите от двете училища в София. Техните писма и до днес са основен източник за събитията, настроенията, междуличностните отношения във Възрожденска София. Пример за това какво значение е имала кореспонденцията по това време е писмото-програма на Юрий Венелин, в което той се обръща с молба и дава насоки за издирването, събирането и подреждането на старинни, фолклорни етнографски материали. Писмото бива преписано стотици пъти и се предава от ръка на ръка, като всеки, който го е получил го предава нататък и започва своята работа по възложената задача. В София писмото се разпространява от Захари Круша. Интересен исторически източник са и писмата-доклади на Йорданка Филаретова за живота на софиянци през 70-те години, както и за драматичните събития след Арабаконашкото нападение през бунтовния април 1876 г.
Това е и период, в който в София започва да се формира не просто интерес към книгата и нейното разпространение, но и отношение към книжнината, към автор, издател и разпространител. Приемане на нова форма на създаване и разпространение на книгата. В предишните векове ръкописната книга е имала своята самобитна културна проява. Книгопечатането отменя необходимостта от преписи, но и изисква влагането на повече средства. Формира се читателска публика, в резултат на което възниква едно интересно образувание – спомоществователството. Организирането на книгопечата е непосредствено свързано с изграждането на абонаментна система за предварително заплащане (спомоществователство), с предстоятели (лица, отговорни за получаването и достигането на готовото книжно тяло до съответния абонат), дарители и разпространители. Според съществуващата практика, имената на всички тези лица били обнародвани в края на книгите, често с посочване на професия, месторождение, местоживеене, заявена воля на абоната. За първи път спомоществователи софиянци са отбелязани в „Христоития“-та („Благонравие“) на Р. Попович от 1837 г. Имена на жители от града и околните села присъстват в 30-те издадени книги през 1837-1874 г., чийто общ брой надхвърля 1200 екземпляра. Като настоятели на отделни книги са отбелязани 3. Круша, Сотир Андреев и В. Груев (учители), свещеник Тодор Митов, хаджи Антон Станков. Трябва да се помни, че обикновено това са лица, близки на издателите или на авторите. Понякога дейността по книгопечат се поема от училищни или църковни настоятелства. Големият брой спомоществователи са ученици, в това число и момичета, което още веднъж показва връзката между образованието и културните процеси. Съществено е присъствието на лица от манастирските центрове в списъците за спомоществователи – знак, че отколешната традиция не пресеква (Дивотински, Искрецки, Германски, Елешнички, Кремиковски, Драгалевски, Лозенски, Куриловски, Маловски манастир). Сред околните на София села, четем „проявилите се“: Клисура, Ботунец, Герман, Челопеч, Пирот, Враждебна, Желява, Железник, Локорско, Бухово, Елешница, Малина, Бояна, Требич, Доброславци, Горна баня, Костинброд, Гниляне, Богров, Лозен, Нови хан, Алдомировци, Бистрица. Книгоразпространението на новата възрожденска печатна литература е свързано с имената на Коста Михайлов (след Кримската война 1853-1856г.) и неговите последователи (през 70-те години). За кратко време се образува група от книжарски еснаф, която включва Стоян Неделков Табаков и съдружника му Никола Варцев (дюкянът им е в Златарската чаршия – днешната ул. „Сердика“), Никола Стефанов Крушкин-Чолака (дюкянът му е на пътя за Бистрица – сега на ъгъла на ул. „Алабин“ и бул. „Витоша“), Георги Стоицев (дюкянът му е в хана на Карадимитър Тахов на Ломско шосе – днешния „Лъвов мост“), Киро Геошев-Селянина (дюкянът му е на Конския пазар). Те поръчват книги от изтъкнатите издатели Д. Ангелиди, Хр. Г. Данов, Др.Манчов. Освен София, книжарите непрекъснато обикалят околните близки и далечни села. Разпространяват се известните „Народни песни“ – сбирка, която съдържа хайдушки и патриотични текстове. Повечето от софийските книжари биват обесени през 1876 г. за революционна дейност. Оцелелият Н. Варцев прави опит през 1878 г. да открие първата печатница в града. Чохаджийския хан (близо до дн. Централна минерална баня) е център на културния живот в София, а читалище „Цвят”, открито през 1867г. се превръща във важно книжовно средище. То се помещава в една стая в сградата на митрополията. Членовете му замислят и създаването на театрална трупа и на библиотека. За съжаление, читалището функционира само две години, след което затваря врати до 1871г., когато е открито отново. През есента на 1869г. Йорданка Филаретова инициира създаването на женско дружество „Майка”, като основната функция на дружеството е събирането на средства за подпомагане умственото развитие и възпитание на младите момичета. През 1874г. се създава и ученическа дружина „Напредък”.
В истински духовен и книжовен център на страната обаче София се превръща едва след Освобождението и особено след Съединението. Това е време на интензивен духовен живот, на натрупване и създаване, сякаш млада, освободена България бърза да навакса пропуснатото през столетията на османско владичество. В столицата започват да се издават специализирани литературни списания и много вестници. Доста от тях имат и еклектичен характер, но той е част от пъстротата и многообразието на културните прояви, така и от широките интереси на четящата публика. Литературният печат илюстрира статуса на българския културен живот, следва художественото развитие, емоционалните пулсации и движението на идеи, тенденции, търсенията на духа, динамичната линия на развитието на отделни творци, графиката на теми и мотиви. На страниците му се срещат и сблъскват традиционни схващания и модерни амбиции. Често зад отделните издания стоят формирани литературни кръгове със своя идейно-естетическа платформа. На страниците на периодичните издания се поместват за първи път повечето от най-забележителните творби на българската литературна класика, литературно-теоретични и критически статии, преводи на утвърдени световни поети, писатели, драматурзи. В повечето от списанията рубриките са богати и разнообразни стремящи се да обхванат духовния живот у нас и в чужбина. Същевременно се поместват и много изследвания върху езика, фолклора, етнографията, както и доста извороведски текстове – спомени, документи, непубликувани писма, свързани с живота и делото на ярки български творци, архивни материали, анкети, автобиографии, краеведски изследвания и др., които говорят за стремеж към самовглеждането ни като нация. В стремежа да се усвоят европейските духовни ценности литературният периодичен печат става средищно място на преводната литература – прозорец към широкия свят и един от начините да се разшири духовният хоризонт на българина. Трудно е да се посочи цялата преводна литература, която излиза на страниците на литературните издания в първите две-три следосвобожденски десетилетия. И все пак е очевидно, че достояние на читателя са станали творбите на най-ярките световни творци на словото: В. Юго, Е. Зола, Мопасан, А. Доде, Шекспир, Р. Бърнс, Гьоте, Хайне, Шилер, Данте, Петрарка и др. От славянските литератори се превеждат творби на Пушкин, Лермонтов, Гогол, Л.Толстой, Вс.Гаршин, Я.Връхлицки, Х.Сенкевич, Я.Неруда, Бр.Нушич и много други. Много от преводачите са утвърдени литературни творци – Иван Вазов, Пенчо П.Славейков, К.Величков, Ст. Михайловски, К.Христов и др.
Разнообразни са литературните издания в София, но някои заемат важно място в литературната и културна история на България. Сп. „Българска илюстрация“ (1880 -1882), с редактор-издател Янко Ковачев, има особени заслуги за повдигане на културното ниво на софиянци. Откроява се и двумесечното литературно списание „Библиотека Свети Климент“ (1888 – 1890) с редактор Петко Каравелов и сътрудници Ив.Вазов, Ст.Михайловски, П.П.Славейков, Т.Влайков, А.Константинов и др. Редакцията на това списание е в дома на Петко и Екатерина Каравелови, наречен „Текето“ – зад старото кафене „Опера“ срещу Народния театър. Тук идват сътрудници, интелектуалци, европейски дипломати и политици.
Вниманието на читателите е привлечено и от редактираното от Иван Вазов сп. „Денница“ (1890 – 1891). То обединява видни творци на българската литература. Високите критерии, които следва, задоволяват една вече по-взискателна публика. Тук сътрудничат Ст.Михайловски, К.Величков, Мих.Георгиев, П.П.Славейков, Т.Влайков, К.Кръстев и др. Списанието има много широка платформа и същевременно впечатлява с богатото жанрово разнообразие и преводните текстове.
В началото на 90-те години в дома на Михалаки Георгиев – на ул. „Княз Александър“, между „Алабин“ и „Граф Игнатиев“, се събират Ив. Вазов, Сп.Вацов, Ат.Илиев, Т.Влайков, проф. Б.Цонев, Хр.Белчев със съпругата си Мара Белчева и много други културни дейци. Тук проф. Шишманов се запознава с Вазов и се слага началото на едно от най-забележителните литературни приятелства. Този своеобразен литературен кръг се събира на закуски, ароматичен чай и „пиршества“ за духа, така добре организирани от домакинята – Магдалина Георгиева.
Сп. „Мисъл” – списание, което повече от 15 години играе водеща роля в столичния и национален литературен живот, задавайки тенденции и формирайки естетически вкус. Списанието излиза в периода 1892–1907г. Негов редактор е д-р Кръстев, а с него работят Петко Ю.Тодоров, Пенчо П. Славейков, Пейо Яворов. Това е и така наречения литературен кръг Мисъл. Списанието повежда борба срещу традиционализма и задавания естетически вкус от поезията на Вазов и утвърждава индивидуалистичната естетика. Един от акцентите на списанието, поради целта му да разпространява нова философско-естетическа идеология, е преводната литература. Запознава читателите си с модерните западни литературни тенденции, подава информация за духовния живот в София, страната и чужбина. То е и едно от първите списания, които публикуват стихове на Дора Габе и Екатерина Ненчева. В продължение на 17год. гостоприемният дом на д-р Кръстев е редакция на списанието, където се срещат, сприятеляват и работят мнозина изтъкнати интелектуалци. Домът се е намирал на ул. „Хан Аспарух” №67. Това е една улица, която все още пази спомена за стъпките на Ст.Михайловски, А.Константинов, К.Христов, Мих.Георгиев… На тази улица е живял Т.Г.Влайков, който е съученик и съсед на главния редактор, а наблизо – П.П.Славейков и П.К.Яворов. Тази улица е един малък „Латински квартал“ в младата столица на новоосвободена България. Под сянката на прочутия дрян в двора на д-р К. Кръстев често се обсъждали материалите за поредния брой на списанието, с радост се откривали нови имена, нови надежди за литературата ни. Блажени редакторски времена, когато на чаша чай или турско кафе са мечтаели за „изравняване“ на родната ни литература с най-новите веяния в Западна Европа и Русия.
С широката си културна платформа и изящество впечатлява и друго едно списание от същия период – „Български преглед” (1893-1900г.) То е наречено от съвременниците си „професорското” списание, защото в него сътрудничат мнозина преподаватели от Софийския университет. Основна характеристика на списанието, освен разнообразната му естетика и поетика, е академичния стил на списване. Сътрудници в различни години са били Ив.Вазов, К.Величков, Ст.Михайловски, П.П.Славейков, К.Христов, Мих.Георгиев, П.Тодоров и др. Особен интерес представляват рецензиите, литературно-историческите статии и езиковите изследвания на А. Балан, Б. Цонев, Л. Милетич.
Не малък принос в изграждането на читателска публика и формирането на естетика има и списание „Българска сбирка” (1894-1915г.), с редактори Ст.Бобчев и Мих.Маджаров. Наедно с разнообразните статии по обществени и литературни въпроси и множеството спомени, тук публикуват поетични и белетристични творби Ив.Вазов, К.Величков, И.Андрейчин, Д.Подвързачов, Д.Дебелянов, Н.Ракитин, Г.Стаматов, А.Страшимиров, Д.Немиров и др. Особено място се отделя и на преводната литература.
Едно от най-любопитните издания в началото на века е списание „Демократически преглед”. Неговият редактор Т.Влайков успява да срещне на страниците му творци от различни поколения, с различна естетика и философия. Неговото списание внася толерантност и уважение сред литературните кръгове, спомага за преодоляването на духовни и естетически конфликти. С малки прекъсвания списанието излиза от 1902г. до 1928г., като през целия период осигурява едно духовно пространство, в което творците да се развиват и да създават.
В този период излизат и мнозина хумористични издания, но едно от тях привлича вниманието със своя усет, сатиричност и ангажираност – вестник „Българан”, по-късно списание „Българан”.
В годините след Освобождението се появяват и първите литературни салони у нас. Един от тях, намиращ се на ул. „Евлоги Георгиев“, е на Мария Петрова-Чомакова. Тук идват дипломати, учени, творци на художествената интелигенция, водят се дискусии по въпроси на изкуството, за еманципацията на жената. В европейския по обзавеждане и дух салон на Султана Рачо Петрова на ул. „Шипка“ събота привечер се събират любители на изящното слово и музиката, споделят се весели случки от придворния живот, правят се литературни четения. Тук идват Кирил Христов, Симеон Радев, сръбският поет Йован Дучич, чужденци-дипломати. Домът на Мара Белчева също се превръща в своеобразен литературен салон. Тя е сред открояващите се интелектуалки в културния живот на София. В дома й идват Пенчо Славейков и представителите на кръга Мисъл, Вл.Василев, Б.Пенев, К.Христов и др. Духовна аура и изтънченост излъчва и домът на французойката Маргарит Стойчева, омъжена за българин. Самата тя пианистка, устройва забележителни музикални вечери, на които присъстват и видни творци на словото. Не по-малко известен е и салонът на Евгения Марс, който е посещаван от Ив.Вазов, Ц.Церковски, К.М.Георгиев, Д.Кьорчев, Ст.Михайловски, Ст.Заимов, от много музиканти, артисти и журналисти. В не по-малко колоритни литературни салони се превръщат и редица кафенета в София. Кръжецът „Весела България“ и неговият създател Алеко Константинов „заседават“ в някое от заведенията на ул.„Пиротска“, в ресторант „Славянска беседа“ или в някои ханчета около София. „Българановците“ се събират в ресторант „Средна гора“ срещу „Славянска беседа“. Личности неординерни, надарени с художествен талант и следващи поведенчески модел на презрение към хората „с тесните чела и широко разтворените джобове“ (по израза на Вазов), те разпръскват в столицата аурата на духовните ценности, артистично мислене и позиции. Доста таланти се събират в Арменското кафене, в близост до Централната минерална баня. Тук идват Ив.Андрейчин, Ал.Божинов, П.К.Яворов, понякога С.Радев, а също – Вазов и проф. Шишманов. Тук Елин Пелин написва някои от първите си фейлетони. Посещават го също и много журналисти и непризнати още таланти. По-аристократични кафенета били „Папах“ и „Юнион клуб“. Литературната бохема посещавала също бирарии: „Батенберг“, „Копривщица“ на бул. „Дондуков“ 22. Най-авторитетно в началото на века е кафене „България”. Не по-рядко споменавани в мемоарната литература са Градското казино, „Юнион палас“, гостилница „Средна гора“, Арменското кафене и кафене „Македония“, Широката механа и сладкарница „Цар Освободител”. В тяхната уютна, освободена територия се осъществява диалогът между духовното и бохемското, между творческото и съзерцателното отношение към действителността. В интензивни контакти помежду си взаимно се обогатяват и провокират различните творчески нагласи, хармонизират се в дух на толерантност и съжителство противоречиви, дори враждебни възгледи и естетики.
