П Ъ Т Н И Ц И

Разкази

Бончо Хаджибонев

Изд. „Български писатели” 1933, Нац. Библиотека 77036, стр.37-56

ЧИФЛИКЪТ ЧАРДАКЛИЯ

На Борис Йоцов

Преди реката Искър да навлезе в софийско поле и напусне последните планински възвишения на пролома – от лявата страна, скрито в гориста котловинка и орешаци, белее своите гиздави къщици село Панчарево, прочуто в римско време, па и до днес, с топлия си минерален извор. На десния бряг на Искъра, почти насреща му, се намира село Герман, старо тракийско и римско поселище, някога цветущо поради своето плодородие и местоположение: оттук римляни, а по-късно и турци са наблюдавали движението по Цариградското и Самоковското шосе и близките и далечни междуселски друмища. Оттук са бдели за своето владичество и могъщество римските първенци и турските паши и бейове, чиито грамадни владения и чифлици се простирали от двете страни на реката чак до Стара планина, разграничавани едни от други с множество могили, запазени до днес като неми паметници за нашето крепостничество и робство.

Непоносим е бил животът на раята. Обезземлено или малоимотно – населението е дирило поминък в чужда работа – мъжете били стопански работници по богатите чифлици и по домовете на заможните турци, други ходили по гурбет из далечни краища, трети ставали войскари на Султана. Шопите от памтивека и до днес са най-юначните, издръжливи люде – пазили клисурите и главните пътища, бранили границите на царството, бдели за спокойствието и реда на мирното население. Без да менят вярата си, те били достойни и ценени войници. Давали им отпуск от време-навреме и посещавали селата си, помагайки на близките си в уредбата на своите селища. Жените търсели поминък в къщна работа, по-здравите и млади от тях били ратайкини наред с мъжете из бейските чифлици и селища; много гиздосии били отвличани в харемите, а други ставали жертва на упорство и мъст.

Ангария, крепостничество, робство, поругана чест и убийства – векове набирана жажда за жестока разплата.

Грамадните, цветущи чифлици, пръснати из цялото софийско поле от двете страни на Искъра, са били примамка и блян за безимотния, отруден и обезправен народ. И неговият стремеж и жажда за земя са били неугасими.

Един от тия чифлици, най-големият и най-хубавият – Чардаклия – се е простирал между Цариградското шосе, Искъра и селото Казичане, и по своето местоположение, по богатството на земята си, по изобилната си вода, гора, плодородие и климат – бил първенеца в тоя край. Неговият владетел и господар се именувал Осман паша, след чиято смърт чифликът минал в ръцете на синовете му Мурад бей и Мустафа бей.

Доброто старо време! Добро – поради своя евтин живот и патриархални нрави. Земя – голяма и богата, плодородие изобилно, население – с примитивни нужди.

По Цариградското шосе, в пазарни дни, непрекъсната върволица от селски коли, натоварени с дърва, въглища, зеленчук и овощия, от всички покрайнини на софийско, се е точила на път за Средец, тогавашен голям търговски център. Тежки кервани, претоварени със скъпи стоки из далечни места – из Цариград и Одрин, из Ксанти и Филибе – пазени от въоръжени люде, спирали пред Чардаклия, продавали килими, кадифе, коприна, скъпоценни украшения и тютюни и продължавали пътя си през Пирот към далечния Белград. Верни османски войски, на път към някоя разбунтувана област или граничен край, са вдигали прах из това шосе, наежени и сърдити от умора и жажда, вселявайки страх и трепет в сърцата на народа. Около Искъра, в ливадите и кориите на Чардаклия, спирали тия османски синове на почивка и прохлада, къпали конете си в бистрите води на реката и благодаряли на Аллаха за тая му благодат и милост.

Движение и живот са пръщели из това славно Цариградско шосе в онова добро и старо време, преди да се построи източната железопътна линия. То е било главния нерв, който свързвал Цариград с Средец, туптяще сърце и душа на Османската империя.

Множество селски друмища, от разни страни на областта, са се пресичали в него. Много софийски села са пращали своите натоварени коли с жито и царевица към близките воденици около Искъра и уморения народ се е срещал на почерпушка и разговорка из хладните ханища на това шосе, където винаги се е намирала прясна искърска риба. Неочаквани свиждания между познати и близки от различни кътища се обръщали в шумни веселия и наздравици за добър берекет – зехтинлия ракия и руйно червено вино зашеметявали главите на събраните люде и гърлест смях е кънтял около многобройните маси.

А многоводният Искър, многоводен поради гъстите гори в онова време, е пълнил самотията с бодрия си шум и неговите прохладни води са носили свежест и отмора. Из дълбоките му подмоли и тъмни вирове се е крила в изобилие едра мряна, и здрави мъжаги, с дълги мрежи са измъквали на ситния пясък това му скрито богатство.

Край двата му кичести бряга, обширни бахчи и бостани са мамили пътниците с своите пресни зеленчуци и узрели, червени като кръв любеници. Под широките сенки на големите клонести върби край тоя вековен път, са спирали на почивка и обяд многобройни пешаци. Сладък сън е оборвал клепачите им, а звънът на стадата, плъзнали на паша из пространните пасбища, се е носел над мирните им глави като песен на тъжното робство.

Чифликът Чардаклия е обемал няколко хиляди декара плодородна земя, напоявана изобилно от три речни ръкава, отбити от Искъра за селските воденици и прокарани през чифлишко землище. Тия реки, с бистра, студена вода, напоявали обширните ливади и бахчи на Чардаклия, карали няколко негови воденици и, напускайки границите му и минавайки през близките села, се вливали отново в Искъра.

Около тия реки се ширили стройни и богати кории: габари, брястове, буки, брези и тополи извишавали стебла и сплитали клонища: върби, лески и ракити, замислено и сънно, оглеждали вейки в спокойните речни води; тишина, глухота и хлад царели в тия усойни места, скрити убежища на охранен дивеч и тлъсти блатни птици.

Наблизо тук се простирали зеленчуковите градини, наводнявани с многобройни вади, разработени усърдно от работливи люде. Тучни ливади, просторни, обрасли с буйна трева, запазени за коситба – и, някъде далеч, на единия край, пуснати на паша многобройни хергелета породисти коне – са били гордостта на Чардаклия.

Чардаклийските кории и Чардаклийските ливади били прочути в цяло софийско. Пътник, от далечен край, с наслада е почивал в уединените им кътчета и окото му, учудено и възхитено, се е реяло ненаситно по безкрайното им ширине.

Овощни градини, с отбрани плодни дървета и стари бостани, с прочути дини и пъпеши – разливали упойващ мириз около конака на пашата и мамели погледа с обилните си сладки плодове. Рояци пчели, в калени кошерища, са трупали благоуханен мед и еднообразното им жужукане е навявало сънен покой.

Но истинската гордост на Чардаклия са били богатите му нивя – пространни, разработени, поръсени с обилната пот на робска ангария. Угари, пръснати на различни места, като огромни черни знамена, са будили черна завист в душата на народа. Многоброен добитък, впрегнат в десетки рала, и десетки приведени човешки гръбнаци, са браздили тая черна рохкава угар.

Море от узрели житни класове и кукурузи е люлеяло златни вълни; стотици кръстци, като кръстни знаци, са чакали ред за превоз към разчистените хамбари; стотици купи миризливо сено, наредено като войници из широките покосени ливади – била радост за стопаните и за многобройният добитък, пуснат сега свободно на паша.

Ненагледно по хубост, грамадно по размери и богатство е било имението на пашата. Ала онова, което е било ценно като зеницата на око, това е било прочутият пашов конак с извити старинни чардаци, отгдето и чифликът е добил название „чардаклия”. Тук се е покоял харемът на пашата с десетки прелестни жени из Изтока, отбрани раси, и няколко българки-хубавици.

Конакът е бил опасан от висока каменна ограда, градена от опитни майстори-зидари из дебърско. Три грамадни двукрили врати, обковани с железа, покрити с керемидени стрехи и нощем затваряни и подпирани с лостове – гледали на изток, север и юг; откъм запад, до оградата, опирала гората и идел речен хлад. От тая страна стената била по-висока и нямало врата. До нея били построени на десетки метра големи и удобни конюшни, гдето арабски жребци и кобили, маджарски и други породисти коне, наглеждани денонощно от коняри, спокойно хрупкали зоб. Редом до тях били жилищата на ратаите и пазачите. На южната страна била построена магерницата – голяма и широка, с грамадно очадено огнище, гдето денонощно горял буен огън и в калайдисани казани, закачени на почернели вериги врели гостби. Дълги трапези, покрай четиритех страни, с дървени пейки наоколо им, събирали три пъти дневно многобройната прислуга на ядене, а лете – аргати, дошли из различни краища, огласяли с своите наречия и смях широката сграда.

В празнични дни пашата отпускал на раята по чаша одринско вино и народът пил за негово здраве.

Наред с магерницата, до южната ограда, започвали обширни обори за добитък. Над многобройни ясли, пълни с сено и слама, били завързани черни, охранени биволи и биволици с лъскава кожа, едри и снажни; отделени от тях с високи прегради, породисти бикове, силни и хубави, с заострени сиви рога, с железни халки на носа, вързани с вериги за здрави диреци – пръхтели неспокойни, настръхнали; спокойно, невъзмутимо преживяли грамадни бели волове, легнали наземи и мъдро поклащали големите си извити рогове, а редом с тях почивали кротки млечни крави, искърска порода, с едни пълни вимета; немирни юнци и телета, закачливи като деца, удряли чела и се боричкали. По-нататък се редели овчите обори: неколкостотин тлъсти овце и агнета с бяла, мека вълна и грамадни анадолски и нашенски овни с островърхи рога, преживяли зиме лежешком, а лете били пръснати по егреците.

В дъното, между южната и източната ограда, били курниците, пълни с всевъзможни домашни птици, охранени с здрави житни и царевични зърна. Сенниците, с дълги стрехи, натъпкани с прясно сено и плевните, пълни догоре с слама, били пазени зорко от пожар и пакост. Други пристройки – за земеделските оръдия, за коли и каруци, и за файтона на пашата – изчистен, голям и нов – се намирали до източната ограда. В средата на тоя грамаден четириъгълник, като стар баща всред многобройна челяд, се издигал хамбарът – грамаден, на няколко ката, високо построен над дебели греди и каменни блокове, с дълги стрехи, като орел с разперени крила, а около него, на сушина, били възправени високи стълби, рала и пръти. На вратата му висели големи, колкото мъжки песник, железни катинари и пазели ценното богатство на чифлика: огромните количества една пшеница, ечемик, ръж, овес, царевица и просо.

Това скъпоценно пазилище на храните било сърце и душа на прочутия Чардаклия, гордост на господаря му, надежда в неплодородни лета, из чиято неизчерпаема утроба могли да се изхранят няколко гладни години стотиците ратаи, пазачи, коне, домашни животни и птици.

До западната стена, вън от оградата, край реката, била построена бързата чардаклийска воденица, гдето седем големи воденични камъни докарани от Солун, непрекъснато млели брашно. Денонощно цялата околност била огласявана от шума на кречеталата и падащата буйна вода. Неспирно се пълнели десетки брашнени чували и се внасяли в склада на фурната, гдето десетина опитни люде, здрави и чисти, месели едри самуни хляб.

Почти всекидневно горяла голямата пещ на фурната. Стотици хляба, зачервени, изпечени, разливащи приятен мириз, вадили из нея, а ненаситни, многолюдни гърла на ратаи и аргати, особено лете, гълтали лакомо благословения насъщен.

Така минавали дните на Чардаклия в онова добро и старо време – в упорит труд за земни блага, в охолство и спокойствие.

Денем пръщел живот и работа, а нощем, когато сън оборвал очите на уморените люде и над пространния чифлик лягал мрак, пазачите пускали през трите врати навън едрите зли кучета, страшни за чужденеца, охранени, силни, с шипови гердани, чийто лай страхотно се носел в нощта…

***

Средец, разнороден по население и вяра, тръпнеше в тъмни предчувствия. Войната за освобождението на България беше в своя разгар. Руските войски отдавна бяха минали Дунава, бяха стигнали Балкана, бяха нанесли страшни поражения над турците. Войските на генерал Гурко, сразявайки войските на Осман Нури паша край село Саранци, настъпваха към София.

Панически страх бе обхванал турското население. Мълвата, че московците идат, че са нагазили в софийско поле, хвърляше в ужас най-вече богатите властници. Администрацията и последните гарнизонни войски на стара София, слаби да дадат отпор срещу руската стихия, бяха забегнали. След тях бягаха богатите турци. Много семейства на видни гърци, ерменци и евреи, приятели на властта, и гузни пред съвестта си, също бягаха.

Нескончаема върволица от натоварени разновидни коли с скъпа покъщнина, файтони и каруци с домочадията на беглеците, конници-турци, заптиета, изостанал аскер и стотици пешаци – се точеха в студ и киша по Княжевското шосе към Балж-ефенди, днешно Княжево, а оттам за Дупница и Кюстендил на път за Македония, където мислеха да намерят закрила и подслон.

Друга грамадна върволица се точеше по Цариградското шосе за към Пловдив и Едрене. Минавайки покрай чифлика Чардаклия – напуснат от своите господари и потънал в благодатен сняг – беглеците се прощаваха с неговите хубости и просторни краища.

Вековното владичество на османлиите си отиваше, подобно на тая върволица народ, който бегаше по същото това Цариградско шосе, някогашен Троянски път, по който в началото на деветия век е минала конницата на Крума, на път към Одрин и Цариград; по тоя Троянски път, през 986 година е бегал император Василий ІІ, който е намерил своя погром на 17 август под върха Еледжик; по същия Троянски път са минали кръстоносците, на своите снажни коне, отправени за Божия гроб, с отдавна лелеян блян да сразят нечестивците и да омият срама на християнството; и толкова други племена и народи, преди и след Римската империя – са минали по тоя многовековен път, както сега се нижеха последните остатъци на един азиятски народ, владеял столетия земята на българите.

София се къпеше в първите зари на освобождението. Далечните топовни гърмежи кънтяха над софийското поле, потънало в дълбок, плодоносен сняг. Народът из селата слушаше с затаен дъх тия страшни гърмежи се кръстеше пред иконите си. Отиваше си робството.

Почернелите от изморени беглеци шосета бяха разкаляни, задръстени от изплашени хора, добитък и коли. Това бягство на османлиите се наблюдаваше от някои села, прикътани в гънките на планините. Народът с скрита радост следеше тоя хорски мравуняк, подгонен посред зима, измъчен, наказан от Бога за многовековни грехове. И кипеше в душата му желание за отплата.

През нощта на 22 срещу 23 декемврий 1877 година, последните остатъци от разбитите войски на Осман Нури паша, в позорно бягство през Владайския проход, се изгубиха към юг. Други разбити войски бегаха през Камарци, Макоцево и Байлово към Пазарджик. Дървеният мост на Искъра при село Враждебна гореше. Ала замръзналият Искър подложи гърдите си, и минаха по него освободителите руси към София.

На 23 декемврий, по обяд, челните войски на генерал Гурко, под командата на генерал Раух, влязоха в стара София, някогашна Сердика на Юстинияна Велики. Средец, освободен и ликуващ, посрещна тържествено с музика и песни своите братя освободители. Благодарствен молебен се отслужи в съборната църква Св.Неделя – невиждала никога толкова много богомолци.

В храма, наред с руските офицери, стояха достойните вицеконсули: французинът Леге, италианецът Позитано и австриецът Валдхард. Те бяха спасили града от клане, грабеж и пожар, като се бяха застъпили за българите и бяха докрай останали всред народа. Сега те бяха доволни от своето дело. Доволно беше и населението, което ги считаше за свои спасители, наред с освободителните войски на генерала Гурко.

Ала първенците на града ги нямаше: те бяха заточени в Диар-Бекир и Цариград; други бяха забегнали из далечните софийски села при свои роднини и близки да запазят главите си, а някои, по-предпазливи, се криеха из града и останаха незаловени. Сега те стоеха в първите редици на множеството, с очи овлажнели от възторг и благодарност към Бога и освободителите. Поп Тодор, иконом на храма Св.Неделя и поп Христо, който бе изповядал Левски при бесилката, заедно с целия клир во главе с софийския владика дедо Мелетий – служеха благодарствен молебен.

Народът благославяше Бога, Царя-Освободителя, генерала Гурко и цялото руско воинство. Отдъхнал си от тежкото и позорно иго, възкръснал за нов живот, тоя народ разтвори широко своите сърца и къщи, за да подслони под своите стрехи братята-освободители.

Всеки български дом беше прибрал по неколцина офицери или войници на квартира. Изобилна храна и пития, всеки спроти силите си, поднасяше на гостите си. Гощавки, песни и веселие кънтеха в всяка българска къща. Радост и щастие сияеха в очите и сърцата на гражданите.

В дома на стария софиянец-кореняк Боне Петров имаше също оживление и гости. Стопанката му Стояна се грижеше за реда и прехраната в къщи, за удобствата на офицерите, за честа и морала на своя дом.

На няколко пъти вече донасяха чували с брашно от чифлика на Боне Петров в село Герман – и това брашно се поглъщаше от много гърла на гости и прислуга. Вино и ракия се точеха всекидневно из дълбоката изба и се изпиваха неусетно. „Московците” бяха разтворили своите славянски души и гуляеха здравата. Не се знаеше колко време ще прекарат в София, след страшните сражения и походи, не се знаеше утре къде ще потеглят на нови изпитания и подвизи.

Боне Петров, далеч от своя дом, в Цариград, получи един ден в затвора писмо от жена си. Тя му пишеше, че всички са живи и здрави, че имат доста офицери-гости, но че много зайре, вино и ракия се „харчат”. Офицерите били млади и весели, пиели вино с големи чаши и явно закачали слугинята Грозда и храненицата Суска. Синът им Георги бърборил по цял ден с гостите и искал да научи руски език. Детинска работа! Накрая в писмото си, загрижената стопанка питаше мъжа си какво да прави – да я посъветва, да и даде „акъл”.

Не мина много време и се получи отговор, изпратен чрез Екзархията. Мъжът й пишеше:

„Стоянке, благодарете на Бога, че всички сме живи и здрави. Ние сме затворени, ама добри хора, наши видни българи, и Екзарха дядо Антим, се застъпиха за нас и сега сме по-добре. Имаме една голяма надежда, че като се свърши войната, и когато се сключи мир, ще ни пуснат и нас на свобода. Молете Бога по-скоро да дойде тоя ден! Веднаж да се съберем всички заедно! Работите ще се оправят – всичко ще тръгне на добре… Гледайте руснаците харно! Хранете и пойте ги. Не жалете зайрето. Дошло е време и ние да се отплащаме. Тия хора кръв ляха за нас, а ти жалиш виното и ракията. Нека ядат и пият! Па и вие се повеселете с тях. Грозда и Суска да си събират полите. Дамян да ги пази…”

Писмото свършваше с много наставления по домакинската работа: за пролетната оран, кои ниви да се торят в родното му село Герман, коя кория да се подсече и прочисти, за воденицата, за хана на Цариградското шосе, за кръчмата на Солни пазар, от къде да се вземат пари, какво да се купи…

Грижлив стопанин беше Боне Петров, с буден ум и здрава десница. Баща му Петър Христов, родом от самоковското село Хрельово, бе забегнал от сиромашия из родния си край и бе се заселил в село Герман, гдето бе се и задомил. Ала поради несгоди и болест рано се поминал и оставил млада вдовица и невръстни деца – Боне и Андон.

От петгодишна възраст Боне бе останал сирак, но ясно помнеше баща си и родната си къща. Майка му се пожени от немотия, за да изгледа двамата сираци. Природиха се още две деца – Иван и Апостол. Станаха несгодите по-големи. И един ден, вторият баща изпъди чуждите нему деца. Прибра ги баба им Анна, и заживяха в още по-голяма сиромашия. И двете деца слугуваха дълги години по чужди къщи, по кръчми и монастири. Когато пораснаха и стъпиха на крак, Боне се задоми, заработи усилено и спечели пари. Беше усвоил няколко занаяти, беше се изучил по монастири и църкви на четмо и писмо. И стана грамотен. Имаше хубав глас. Пееше от аналоя в църква. Имаше дар-слово. Беше убедителен. И рано още, на младини, замисли как да се освободи родината му. Събираше се с будни хора в София, ходеше из селата и монастирите и подготвяше близки хора – свещеници, игумени и учители – за близкия бунт, за жадуваната свобода: беше дясна ръка на Левски.

И един ден, след обесването на Апостола, разкриха мрежата от негови хора, осъдиха ги на вечен тъмничен затвор в Диар-Бекир, но избухналата руско-турска война ги завари в Цариград. Затворени, под строг надзор, прекараха близо година време, докато най-сетне дойде свободата на България – и 19 февруарий 1878 година донесе мир на българи, руси и турци.

Освободени, но с разстроено здраве, на 8 март същата година групата затворници потеглиха за своето отечество. От Ихтиман до София, по цялото Цариградско шосе, бяха наизлезли хора от селата да ги посрещнат. Навсякъде радост, гайди, зурли и тъпани. Едно народно посрещане!

Но когато наближиха родното село на Боне Петров, цялото население на Герман и много народ от ближните села бяха наизлезли с бъклици вино, с павурчета ракия, с хляб и сол.

Пръв ги посрещна Дамян, най-предания и верен слуга на Боне Петров, яхнал оседлан дорест кон, покрит с шилте, и ги почерпи с старозагорска гроздова ракия, която носеше в дисагите си.

• Добре дошли, братя! – хълцаше от радост Дамян и целуваше ръка на дошлите граждани.

• Да сте живи и здрави! Да е хаирлия!

• Добре заварили, Дамяне! Честита ти свобода, брате! – просълзен стискаше ръката му Боне Петров. И го заразпитва жадно за близките си, за родното си село, за къщата и имотите си, за всичко, което бе легнало на сърцето му от толкова дълго време.

Заточениците бяха насядали в каруцата върху сено, покрито с шарена черга, подпрени на възглавници. Силните коне удряха копита по набития Цариградски път, колелата звънтяха, а звънците на конските шии пееха. До каруцата, от дясна страна, редом с своя господар, яздеше Дамян и говореше непрестанно: той беше неизказано весел и малко пийнал.

Пред тях, на дясно от шосето, се ширнаха нивите, ливадите и кориите на Чардаклия. Беше 10-ти март, вторият ден на пролетта, и времето бе поомекнало. Слънцето приветливо грееше. Въздухът благоухаеше на прясна земя, на подранила пролет.

Боне Петров гледаше унесено пространния турски чифлик и мислите му, като лекокрили лястовици се рееха из ширинето. А Дамян му разказваше в подробности какво бе се случило неотдавна с Чардаклия:

• Сайбиите му забегнали. Синовете на покойния паша – Мурад бей и Мустафа бей, с сестра си ханъм Халиде, рано една заран още преди русите да слязат в полето забегнали с файтони, каруци и коли, натоварени с скъпа покъщнина, по Цариградския път към Едрене. Верните им прислужници, яхнали охранени коне, подкарали едрия добитък с себе си. Дребният добитък разпродали както могли и бързали да бягат. Ала когато топовете загърмели и русите минали Искъра, шопите, освирепели за отплата, връхлетели върху чифлика и го разграбили и подпалили. Оградите, сградите и конакът на Чардаклия били разрушени. Камъни, греди, дъски, врати и прозорци – всичко било пренесено. С тях селяните си изградили свои къщя. Разградили, колкото останало, зайре, сено и слама; изклали кокошки, петли и пуйки и няколко дена яли и пили изостаналото одринско вино в избите на чифлика. Изсекли едрата гора. Най-сетне подпалили плевните и празния хамбар, когото не могли да разбият. Няколко дена черен дим се вдигал към небето от жалките останки на чифлика и селяните от Герман, Горубляне и Лозен с жестока наслада гледали нататък и съскали през зъби.

О, тая вековна, набирана мъст за разплата!

Само воденицата била пощадена и обявена за общоселска.

С наболяло сърце Боне Петров слушаше тъжната история на Чардаклия и сълзи плуваха в очите му. Жал му беше за хубавия имот, макар и турски. Би могъл да оцелее, да бъде наш български. Но народът е сляпа стихия, когато се разбуни. И никой не може да се изпречи насреща му…

Прибрал се в София, видял се с роднини и приятели, подредил благополучно всички свои работи и сметки, Боне Петров се отдаде на временна почивка и нови планове. Ала не мина много време и новата държава обяви, че дава под наем турските чифлици и землища в софийско. Една щастлива мисъл озари душата и сърцето на Боне Петров. Той реши да наеме Чардаклия, да разработи нивите и бостаните да използва ливадите, кориите, воденицата. А един ден, запродаде ли се тоя имот, може и да го купи. И тая мисъл не му даде мира.

Той се яви пред комисията, даде най-висока цена и взе с договор за две години чифлика на Осман паша.

И работи усилено. Богато плодородие падна, като за щастие, през това време. Много пари спечели и спести новият чифликчия.

Но през есента на 1879 година дойдоха от Цариград пълномощници на Мурад бея и Мустафа бей да продават имота, като частна собственост. Явиха се неколцина купувачи, ала Боне Петров би по цена всички и купи чифлика за около 500 златни турски лири. Снабден с тапия за собственост, подписана от пълномощниците, след толкова труд и мъки и толкова безсънни нощи, новият чифликчия беше неизказано щастлив, че е купил тоя имот, обикаляше с кон пространният чифлик и благодареше на Бога за чудото. О, тук, гдето бе се проляла толкова пот на българи, аргати и ратаи, гдето някога, като младеж, е прекарал черна ангария, сега бе негова земя, в българска царщина!

„Чуден еси Господи, чудни есть дела твои!”

За около две години новият чифликчия създаде свой имот на мястото на стария Чардаклия, чието име остана като спомен и като символ на едно робско минало.

Върху грамадната дворна площ, където някога се издигаха гордо конаците на Осман паша и на синовете му Мурад бей и Мустафа бей – с своите гиздави старинни чардаци; върху местата, гдето бяха застроени хамбарът, магерницата, жилищата, оборите и разните домакински постройки на стария турски чифлик, разрушени из основи – сега се вдигаха една след друга нови сгради, строени за новото време, от новия стопанин, чието зорко око бдеше на всяка стъпка, и чиято здрава десница ръководеше живота тук – умело и ловко. Най-сетне се построи хамбарът и къщата за живеене – новият любим дом на господаря.

Над хиляда декара орна земя, наторени ниви; дванадесет рала, теглени от дванадесет чифта бели, силни волове, с дванадесет опитни орачи – ораха цели седмици на различни места. Други наводняваха ливадите, прочутите Чардаклийски ливади, от които очакваха обилно сено и паша. Трети подсичаха и чистиха кориите, засаждаха и наводняваха зеленчуковите градини, работеха из бостаните и овощния разсадник. Старите и нови кошери бяха наредени на припек покрай къщата, с лице към бостана и овощната градина. Пчелите първи се запретнаха на усърдна работа. Тяхното жужукане се носеше като еднообразна и сладка песенчица и будеше радостни мисли.

Край главната врата, към, гдето минаваше една от реките, що течеше през чифлика – правеха широко езеро, с каменни зидове. Реката минаваше през него, опресняваше водата му и изтичаше през долния му край. Цариградска и нашенска риба щеше да се развъжда тук – за радост и доволство на новия стопанин и неговите избрани гости.

Благословен труд кипеше в ранната пролет. Животворни сили се пилееха обилно за благоустройството на новия чифлик, израсъл като райски кът всред запустението на предишния.

Цялото семейство на Боне Петров бе впрегнато в усилна работа: стопанката Стоянка шеташе из къщата, наглеждаше слугите и даваше нареждания в готварницата, гдето магерът Деян вареше гозби, а жена му Петра и жената на Дамян – Грозда, месеха пресен хляб; Апостол, брат на чифликчията, спретнат, грижлив и усърден работник, надзирател на имота, ръководеше цялата стопанска работа, мълчалив, съсредоточен, унесен, и влюбен в полския труд; Дамян, дясна ръка на господаря, чистеше постоянно новия файтон, тимареше, развеждаше и впрягаше различни двойки коне, неопитни, още не впрегани, за да ги учи; седмично два пъти той ходеше в София за разни поръчки и покупки, явяваше се при Иван, най-малкият брат на чифликчията, който надзираваше градските имоти и къщата, в която храненицата Суска бе сръчна уредница; поп Антон, втория брат на Боне Петров, току-що ръкоположен за свещеник в родното им село Герман, идваше понякога, в празничен ден, и носеше нафора или светена вода да поръси близките си; с него идваше и сина му Стоил (баща на художника проф.Васил Стоилов), палаво момче, което бързаше да види братовчеда си Георги (бъдещ писател и преводач), бъдещият стопанин на Чардаклия, за да се наиграят из ливадите и кориите. А чифликчията, яхнал дорест кон, обладан от творчески планове и мисли, обикаляше унесен обширния имот, спохождаше ратаите по разните краища, давайки им поръки и съвети; след него се движеше конярът Вучко, яхнал алена кобила, кротка като него, прегърнал бинличе с сливова ракия за почерпушка на многобройните отрудени ратаи и аргати.

Затекоха благодатни дни. Слънцето пилееше топлина и радост. Като че ли самият Бог изсипа из щедрата си десница обилно плодородие и възнагради труда на работния народ. Възхитен от прекрасната природа, от благодатта на годината, от ненагледната хубост на имота си, стопанинът спираше коня си, гледаше като молепсан, дълго и напрегнато пред себе си, вдигаше набожно десница и се кръстеше смирено.

В тоя миг си спомняше за миналото, в паметта му се нижеха картините на робството, на борбите, на подвига.

И устните му неусетно, нечуто мълвяха:

„Слава, слава тебе Боже Господи! Людие, седящи во тме, видяша свят велик”.