Глава пета

ПОМИНЪК В с.ГЕРМАН

ЗЕМЕДЕЛИЕ. След Освобождението, а и преди Освобождението на България от турско робство, главното занятие и поминък на жителите на селото беше земеделие и скотовъдство. Те са се развивали добре. Затова им помагал и полубалканският характер на землището. Както споменах по-рано, половината от землището е равно плодородно поле, а другата половина е планинска, с хубави пасища, поляни и гори.

След Освобождението докъм 1910г. обработването на земята ставаше с първобитните земеделски оръдия – дървено рало, дървена кола без шини на колелата, теглени от волове, дървена брана, сърп и коса. Всичко се извършваше на ръка, с помощта на волове и коне. Сееха пшеница, ръж, смес от пшеница и ръж, ечемик и овес. Жънеше се на ръка със сърпове. Ръкойките се връзваха с ръжени въжета на снопи, притегнати с дървен „вител” (кол). Снописе събираха на нивата на „кръсци” от по 14 снопа. След като свърши жътвата, почва возитбата на снопите. Снопите докарваха на гуното в двора и ги съграждаха на големи купни. От купена снопите се нареждаха в кръг на гуното около стожера, докато се напълни гуното. То събира около 150 снопи. След това почваха да вършеят. На стожера завързваха въже, накрая на което закачаха с кука и хамут 2-3 коня, които обикаляха около стожера, докато въжето се навие, а след това ги обръщаха и пак обикаляха, докато въжето се развие. Това продължаваше докато стъблата на житото станеха на слама, зърното изпадне от класовете. Сламата често „претърсваха”, за да стане сламата дребна, а зърното да изпадне от класа. Като бъде овършано живото, итбираха сламата и я трупаха на „камара” (куп), а зърното с плявата събираха накуп около стожера и го превяваха с лопата на вятъра по няколко пъти, докато се отдели зърното от плявата и го насипваха в кош или хамбар, а плявата в плевник. Кошът беше направен от изплетени пръти, измазани отвътре и отвън с кал. Хамбарът е по-нова сграда. Той се сковаваше само от гредета и дъски, за да се проветрява зърното. Отгоре се покриваше с керемиди. Вътре бе разделен на няколко прегради (отделения) за жито, за ечемик, за овес и отсевки. Царевицата се сееше малко – по 1-2 дка, защото изтощава нивата. Царевицата се отронваха, а я обелваха, сплитаха на венци и я сушаха на саръци под стрехите и други сушини. Стъблата на царевицата (царевичакът) връзваха на снопи, изсушаваха ги и ги трупаха на „листници” (купове ), за да се проветряват. На такива листници натрупваха дъбови клони от гората и сухите листа служеха за храна на добитъка. При обработката на нивите се спазваше двугодишен сеитбен оборот. Нивите, които бяха засети с жито и ожънати (стърнищата) се оставяха за обработка следващото лято, те се наричаха „угари” и се оряха три пъти, торяха се с овчи и оборски тор и есента ги засяваха с жито (смес от пшеница и ръж) и ечемик. Царевицата и овеса засяваха в угарите, като по-рано ги подмитаха и торяха.

Почти всичкия инвентар селяните правеха само от дърво. Само колата и железните сечива се правеха от селския колар и ковач. Затова всеки земеделски стопанин си имаше необходимите инструменти и сечива, а именно: секира и секирче за сечене на дърва и шума, тесла,трион, свредел и свредлета, скоба, пила, длето и др.

СКОТОВЪДСТВО. Полубалканският характер на землището на селото е дало възможност да се развива добре животновъдството. Всяко земеделско стопанство имаше два вола за впрягане в кола и рало, 1-2 крави за мляко и месо, 1-2 коня за яздене и вършитба, 10-15 овце, 1-2 свине, 10-15 кокошки. Тези животни стопанството можеше да изхранва добре от притежаваните от него 80-100 дка земя. Към 1900г. в селото е имало около 80 чифта волове, около 150 глави говеда, около 1500 овце.

Скотовъдството не беше интензивно. Продукцията от животните беше слаба. Лете животните се хранеха с паша от гората и полето, а зиме – със слама и сено в кошарите и оборите вкъщи. Воловете, кравите и конете се хранеха най-много със слама или мешана със сено. Един път седмично им даваха „бъркано” (попарена плява с подсолена вода и поръсена с трици).

Лятно време говедата пасяха в гората, пасени от селския говедар, на когото плащаха на глава за една година. Говедарите вечер даваха в селото само дойните крави, а яловите оставаха да нощуват в гората в специален обор на открито.

Овцете се отглеждаха в „обор” (кошара с навес), а агнетата се отлъчваха от овцете в „ягнищарник” (преградено място в кошарата). Овцете се хранеха със сено и суха шума „листник”, „зоб” от овес или ечемик и отсевки от жито. Агнетата се захранваха отначало с попарено царевично брашно, а по-късно със смесено варено жито или царевица. Когато агнетата станеха готови за клане, оставяха женските агнета за „домазлък” и ги отбиваха от овцете-майки, а другите продаваха за месо на касапи от гр.София.

Лятно време овцете пасяха на пасищата из гората и полето, а след жътва – из „стърнищата”. След Гергьовден по-големите овчари в селото се сдружаваха по двама –трима в „бачия и изкарваха овцете на „егрек”. Бачията откарваха на някоя нива, оставена за „угар”. Там стояха докато я наторят цялата и тогава отиваха на друга. На нивата заграждаха овцете в обора и плетени дървени пердета, които се местеха през 3-4 дни. Овчарите спяха на открито. Багажът им се пазеше заключен в „комарник” (бачия – колиба от дъски). Такива бачии в селото имаше 10-15. Другите селяни, които имаха малко овце (10-15) ги даваха на големите овчари на „попаша”. Те им пасяха овцете и ги дояха. Млякото, което им се полагаше им го даваха наведнъж или на няколко пъти, като им го подсирваха и сиренето им го налагаха в каче.

Овцете се дояха три пъти на ден – сутрин, обед и вечер. Прецеждаха ги през факел и цедилка и го сипваха в голямо ведро „чабур” и там го подсирваха. Подсирваха го със „сирище”, получено от млечни агнешки стомахчета. След подсирването на сиренето го насипваха в цедилки, където се изцеждаше 1-2 часа, след което го нарязваха на квадратни буци, посоляваха го и го нареждаха в качета. Много от бачиите носеха всяка сутрин сиренето с цедилките в София и го продаваха на бакалите в прясно състояние и се връщаха до обяд, за да доят овцете. Този от овчарите, който сири и разнася сиренето се казва „бач”.

Такова беше земеделието и скотовъдството след Освобождението до войните – 1913г., Балканската война и войната 1915-1918г. След войните в селото се откри мандра – отначало от частни търговци, а по-късно от кооперацията. В мандрата всички носеха млякото в прясно състояние. Там се правеше по-качествено сирене, труда на овчарите се намаляваше. Към 1940г. в селото имаше около 2000 овце и около 80 породисти дойни крави.

След войните земеделието също се разви бързо. Бяха въведени земеделските машини – плуг, жетварка, веялка, вършачка и др. Засадиха се овощни градини и се разработиха зеленчукови градини.

Това положение на земеделието и скотовъдството продължава до 1948г., когато бе образувано ТКЗС, което обхвана всички земеделски стопанства. В него земеделските стопани внесоха всичката си земя, добитък и инвентар. Отначало на земеделските стопани се плащаше рента на внесената земя и възнаграждение на труда в натура, а след 1959г. рента не се плащаше, а трудът се заплащаше в пари.

ТЪРГОВИЯ. Преди Освобождението търговията на селото, а и след това до днешни дни е била слаба. Близостта на селото до големия град не позволява да се развие голяма търговия. Всички излишъци от произведенията на земеделските стопанства се носеха от стопаните за продан на големия пазар в София, който ставаше в петък. Оттам те си купуваха стоки, нужни за стопанството им. Продаваха брашно, фасул, лук, тикви, любеници, зеле, сирене, масло, яйца и др., а купуваха сол, захар, газ, ориз, царевица, кожуси, палещници, триони, тесли, брадви и др.

В селото имаше 4-5 кръчми, които продаваха вино и ракия. Освен вино и ракия всички кръчми имаха и малка бакалничка и в нея продаваха най-необходимите бакалски стоки – газ, сол, захар, кибрит и др. Такива кръчми бяха: Миташ Недков, Додо Недков, Стоян Шопов, Пешо Томов, Янко Миралайски, Илия Велев, Стефан Дюлгерски.

През 1923г. бе образувана кредитна кооперация, която откри потребителен магазин, който просъществува докъм 1939г. и бе закрит поради слаба дейност. Това положение на търговията продължи до 1947г., когато бяха национализирани всички предприятия и всички кръчми и магазините бяха закрити.

ЗАНАЯТИ. Занаятчийството в селото беше слабо. Имаше ковач, налбантин, колар, дърводелец и 3-4 шивачи. По-дълги години занаята са упражнявали следните лица: ковачи, налбанти – циганинът Сульо (Сюлейман), Христо Иванов и Васил Цветанов Шопов, колари Станоя Джанков и Тото Бързия, дърводелци Александър Лофодинов, Янко Цеков, Георги Стоичков, шивачи Васил Дюлгерски, Йордан Манов и Йордан Цеков. Шивачите нямаха дюкян, а ходеха по къщите.