Глава четвърта

НАЧИН НА ЖИВЕЕНЕ В с.ГЕРМАН

Преди Освобождението, пък и след Освобождението докъм 1920г., начинът на живот в селото беше следния:

ЖИЛИЩА.

Къщите се правеха от камъни (основите), греди и плет, измазани отвън и отвътре с кал (чакма) и покрити с турски керемиди, а по-късно – с цигли. Къщите имаха две или три отделения – одая, къщи и одайче. В одаята спяха, хранеха се, работеха и посрещаха „госке”. За отопление и готвене в одаята слагаха печка „кофтор”, а се осветяваха с борина, газениче и газена лампа. Хранеха се на „паралия” – ниска кръгла маса с четири крака, или „паралийче” – с три крака като седяха на ниски трикраки столчета. Спяха на „одър” – креват от дървета или дъски, сложени на дървени магарета и постлан с рогозка или черга. „У къщи” (голямата стая) имаше огнище с верига. Тук се готвеше и топлеше вода за разни нужди и др. В „одайчето” (килера) се държаха дрехите и хранителните продукти.

Хлябът си месеха в „нощови” – дървено корито, издълбано в дърво и направено от дъски и печаха в „подница” или фурна. Във фурната печаха наведнъж по 10-15 „самуна” – хлябове от 2-3 кг за цялата седмица. Фурната и „подницата” палеха със слама и дърва.

ПОКЪЩНИНА – състоеше се от най-необходимите съдове от най-прост вид и качество. Паниците и лъжиците бяха дървени, калаени и железни. Паниците се слагаха на „полица” в одаята, лъжиците – на лъжичник – до полицата.

Почти във всяка къща имаше следната покъщнина:

• Котли – във всяка къща имаше по няколко котли за разни нужди и различни големини. Те се наричат „ператник” – голям котел около 30-40 литра, „месатник” – около 15 литра, бели калайдисани котли за носене на вода, котел за качамак и други бели и черни котлета;

• Тепсии и тенджери от бакър за печене и готвене на разни яденета, „саджак”, върху който слагаха в огнището тигана и тенджерата;

• Принадлежности за месене на хляба: „кръг” – кръгла дървена дъска за размесване на тестото,”месалье” – кълчищно или вълнено платно за увиване на тестото и хляба, „остружка” – желязна или дървена стъргалка за стъргане на нощвите и рязане на тестото, „подница” – кръгло пръстено коритце за печене на хляб, погачи, баници, печени яденета в тепсия и др.;

• Връшник – железен похлупак, с който са захлупвали подницата, в която пеклипогачи, квасници, краваи и др.

• Маши – с които отклупват и похлупват подницата с връщника;

• Желязна лопатка – за метене и вадене на хляба от фурната;

• Дъска – за слагане на размесения и опечен хляб;

• Сакули – големи конопени чували за слагане на жито за воденицата и пазене на брашното;

• Кош-сандък – за съхраняване на повече брашно през зимата, когато водениците не мелят;

• Гърне-квасник – в което слагат „квасеца”, мая от тестото за следващото месене;

• Ковчег – голям дървен сандък с капак, в който си слагали дрехите, които не се носят всеки ден.

• Каци, качета, делви – за зеле, туршия, сирене и др.

Всички тия вещи са стояли в килера (малката одая) или в зимника.

ХРАНА – храната беше проста и естествена. Тя се състоеше от хляб, качамак, скроб, чорба, прясно и кисело мляко, сирене, зеле, чушки, домати, моркови и др. – в прясно състояние и туршия от тях, месо и мас от свинята, агне на Гергьовден, овнешко месо на добри дни – празници, сватби, кръщенета и др.

Хлябът се приготвяше от брашно, смляно жито на водна мелница (воденица). Житото преди смилането се пресяваше с „дърмон” (едро сито) и „решето” (дребно сито), а към 1910г. – с цилиндър. Брашното се пресяваше в къщи със едро сито за едрите трици, и гъсто сито за дребните трици. С едрото сито се пресяваше брашното за всекидневния хляб, а с гъстото – за хляб, погачи и баници – за гости и други добри дни.

Брашното замесваха с квасец – прокиснало тесто от миналото месене. Хлябът беше често кисел, тричав, черен, миризлив, неизпечен, а поради дългото му стоене (около седмица и повече) мухлясал и корав.

Гозби (готвени яденета). Обикновената гозба за всеки ден беше чорбата. Чорбата готвеха обикновено от зрял боб, компир (картофи), булгур, ориз и прибавки люти чушки, лук, киселец, щафиняк (лапад), лобода и др., застроени с брашно. Запръжката правеха обикновено със свинска мас или зехтин (шарлан). Слънчогледовото масло не беше известно докъм Първата световна война. Манджа и чорба с месо готвеха само когато заколят свинята на Божич (Коледа). На Гергьовден колеха агне, което преди да заколят, носеха в черква да му чете молитва свещеника. За големи празници – кръщенета, погребения и др., готвеха овнешко месо.

От овчето мляко правеха сирене, което осоляваха и го налагаха в качета за по-дълго време и за зимата. От прясното сирене правеха „бял мъж” – нещо като кашкавал, а от гъстото есенно мляко „крокмач” или „овчарник”.

За зимата приготвяха разни туршии от кисело зеле (пресол), сурова туршия от пипер, диви круши, трънки и др.

Всяка година, почти всяка къща си угояваше свиня, която заколваха на Божич, като месото осоляваха в качета за през зимата, а сланината стопяваха на мас за през цялата година. Есенно време правеха пастърма от кози и овци.

Овчарите и другите пастири, орачите, косачите и другите работници по полето си носеха в торбата сух хляб, шарена сол, лук или сирене. Само на жетварите носеха на нивата готвени гозби на „ручок” (към 9 часа) и на обяд (към 13 часа), а вечер им даваха и ракия.

ОБЛЕКЛО. Към края на турското робство (1878г.) и след Освобождението докъм Балканската война (1913г.) облеклото беше почти еднакво.

МЪЖКО ОБЛЕКЛО – за долно облекло носеха само „кошуля” (риза), която служеше и за долна, за горна, с висока яка и ръкави. Шиеха я от домашно кълчищно и мелезно (основата памучна, а надкавата – кълчищна) платно. Яката и мушабците се шиеха от памучно платно и ги бродираха с народни шевици или ги нижеха с разноцветни мъниста. Яката и мушабците се закопчаваха с телени копчета.

„Чешире” (панталони) – шиеха ги наръка от домашно бяло „бало” (чист вълнен шаек, завалян на валявица (тепавица). Крачолите на чеширете бяха прилепнали към краката, със „седлото” (дъното) беше пристегнато към кръста с „гащник” (кожен ремък), на който у ергените беше украсен с жълти пулове (копчета). Гащникът завиваха около едното бедро и накрая го закачаха с желязна кука. На ергените и възрастните чеширете имаха „колчаци” – парче от същия плат, което се пришиваше на коляното. Колчаците се украсяваха с тегели в народни мотиви. Долни гащи не се носеха.

Менте (долактеник) – това е къса горна дреха, която се носеше върху кошулята с рекави до лактите. Увиваха я от „усинено” бало, без яка. Синьото менте на ергените беше извезано по ръбовете и краищата с бели памучни конци в разни народни носии.

Дорамче – това е също къса дреха без ръкави и яка, която се обличаше върху ментето. Шиеха я и я украсяваха по същия начин, както ментето. Различаваше се от него по това, че беше без ръкави и че долният край на кръста надолу беше силно клоширан и образуваше остри високи ръбове.

Аба (нещо като сегашния балтон) – шиеха я от домашно бало, самоцрънка с ръкави, без яка, дълга под коленете. Обличаха я зимно време, като горна дреха.

Япанджак – това е покривна дреха с кюлаф без ръкави. Намяташе се върху раменете при дъжд, студ, вятър. Ушиваха го обикновено от шарено бало – бяло и самоцрънко. Често пъти го ушиваха само от тези цветове. Носи се и сега от овчарите.

Башлък (качулка) – това беше отделна качулка, ушита от бало. Носеше се върху шапката за запазване от студ и дъжд, когато не носеха япанджак.

Кожух – имаше три вида кожуси – къс кожух с ръкави, къс кожух без ръкави, дълъг кожух с ръкави. Всички бяха ушити от щавени овчи и агнешки кожи, небоядисани с лице откъм кожата. Късия кожух обличаха върху ментето. Дългия кожух носеха по-старите мъже. Обличаха го върху късия кожух (вместо балтон).

Капа – ушита бе от самоцрънка или почернена агнешка кожа с лице откъм вълната. Ергенските капи бяха заострени на дъното, а другите бяха с равно дъно. През турското робство под капата са носили задължително „подкапник” от червено сукно.

Опинци и навуща. Опинците правеха от свинска, говежда или биволска кожа, щавена или нещавена, с козината или без козината. Правеха ги с кожени или конопени сиджимки (върви) с върхове на пръстите. На голо върху краката обуваха вълнени чорапи, а върху тях навиваха навуща до коленете от бяло бало. Върху навущата намотаваха на кръст ремъци или черни върви.

Кондуре (обуща) – това са цели обуща, които се носеха на „добър ден” върху шарени чорапи от вълна.

Пояс – тъчаха го от синя вълнена прежда, широк около 15-20 см с шарки по дължината и ширината с бели и червени линии. Увиваха го върху кошулята на кръста. Накрая го закачаха с желязна кука.

ЖЕНСКО ОБЛЕКЛО И НОСИИ – женското облекло се приготовляваше от домашни платове и материали.

Кошуля (долна риза) – ушиваше се от кълчищно или мелезно платно, както мъжката риза, само че по-дълга. На долния край пришиваха поли от памучно платно. От памучно платно бяха и ръкавите, яката и мушабците, които бяха извезани с народни шевици. Ръкавите на невестите и жените бяха изцяло продирани с народни шевици и се казваха „свиленици”. Накрая на ръкавите и полите се пришиваха плетени от памук или коприна дантели.

Сукно – това е нещо като рокля без ръкави и яка, но с малко деколте „пазви”. По краищата и по ръбовете сукното беше тигелирано с бели памучни конци, както мъжкото менте. Шиеха го от посинено бало.

Кожух – шиеха го обикновено от агнешки кожи, както мъжкия кожух без ръкави. Разликата между мъжкия и женския кожух беше, че мъжкият беше с по-широки предни 4капаци” и се закопчаваше отпред, а женският беше без капаци и се закопчаваше отзад на кръста („запретнати поли”).

Манта – това беше купена дреха с лице и хастар, а вътре пълна с памук и прошита. Носеха я зимно време за топло върху сукното. Имаше манти с ръкави и без ръкави. Такива манти с ръкави носеха и някои мъже.

Колан.-пояс – жените носеха тесни колани, тъкани от памук и шарени при тъкането с разноцветен памук. Запасваха го през кръста върху сукното.

Литак – след Първата световна война жените почнаха да носят през топлите сезони вместо сукно – литаци. Литакът беше също като сукното без яка и ръкави, но с по-голямо деколте. За него тъчаха по-тънък вълнен плат, невалян и боядисан непременно черно. Пазвите, раменете и полите на литака бяха извеезани с разноцветни памучни копринени конци в народни мотиви и обшити с мъниста или аспри. Такива литаци се носеха докъм 09.09.1944г.

Факел – това беше хасена забрадка, с която жените забраждаха главите си до челото, двата краища на която се завързваха на тила, а единият висеше отзад. Невестите носеха факел с „чучул”, като издърпваха факела високо над главата. Момите не носеха факел. Долни ризи и гащи жените не носеха.

Всички жени и моми носеха дълги коси, които оплитаха на дълги редове отзад („кацак”). По краищата на кацака оплитаха дълги нанизи от сребърни стари пари. На главата си и момите и жените си закичваха разни цветя и пера.

Чапраци и кован колан – това бяха украшения, които носеха момите и невестите на пояса. Бяха направени от сребро или никел. Чапразите носеха само отпред на пояса, а кованият колан се правеше от малки сребърни гривнички, съединени на колан, който опасваше цялата талия.

Гривни, обеци и пръстени – тези украшения се правеха в много груб вид от сребро, никел или друг метал с разни гравюри. Носеха се от повечето моми и невести.

Запрежка-фута – престилка, ушита от шарен памучен или вълнен плат, извезан с разни шевици.

Кондуре – това бяха цели обуща с по-високи токове от мъжките. Носеха ги на добри дни. Вкъщи и на работа носеха „опинци”, които се различаваха от мъжките, че ги правеха „бърчени” на чекме – вървите или сиджимките, с които се правеха не са вързани на „закачка”, а бяха навървяни и завързвани отзад.

Чорапи – жените, както и мъжете носеха чорапи, плетени от домашна вълнена прежда, шарени и пошивани в разни цветове. Женските чорапи бяха по-дълги от мъжките и стигаха до коленете, където се завързваха с „подвезка” – плетена връзка.

Тези носии са носени през цялото турско робство, както се вижда от описанията на някои пътешественици през България и Софийско поле. През 1530 година по Софийско поле е пътувал свовенецът Венедикт Курипешич, който описва какви са били носиите тогава в Софийско поле, които и тогава са били същите, както и описаните по-.горе.

Всичкото облекло, покривките и завивките се приготовляваха вкъщи от жените. Вълната, след като я операт, я влачеха на „дарак”, като чистата вълна свиваха на „къдели”, от които предяха основата, а на „дреб” предяха надкавата и за чорапи.

Гръстниците (конопа) правеха на малки снопчета, които натопяваха в „топила” от топла вода, които се намираха край топлия минерален извор на Панчаревската минерална баня. След укисването на гръстниците и изсушаването им, ги чукаха с „чукало”, за да се очука „паздера” (твърдата част на стълбото. Очистените окончателно от паздера кълцища се завиваха на къдели, от които предяха основа за конопеното платно, а от меките кълчища – надкава. От „дребо” махаха с махалка надкава за черги.

Памук в с.Герман и в цялото Софийско поле не се произвежда. Затова памучни прежди си купуваха от пазара „у градо” (София).

Вълната и кълчищата предяха с вретена, като къделите се привързваха на „фурка”, а дребо са прели из ръка. Напредената прежда намотаваха на кълбо.

Тъкането извършваха на „разбой” (стан) дълъг 2м и широк около 1м, направен от две обработени греди, сглобени на двата края с дъски, отдолу с крака, а отгоре с рамки за нищелките и бърдото. На задната колонка на рамката беше поставено задното „кросно” с навита основа, а на предната колонка на рамката бе поставено предното „кросно”, на което се навиваше изтъкания плат. На дъската пред предното кросно седеше тъкачката. Основата дведаха в „нищелка”, направена от специални здрави памучни конци. Пред нищелките вдяваха „бърдо”, поставено в „набърдила”, които завързваха за рамката. Нищелките отгоре завързваха също за рамката, а отдолу завързваха „подножките” с настъпването на които се отваря „зев” (дупка) в опъната основа. Надкавата се навиваше на „цеви”, които се слагаха в дървени „совалки”, които се провираха през зева, а след това се притъкаваше с бърдото. За опъване на основата задното кросно се запъваше с дълъг прът. Надкавата навиваха върху цевите на ръка или на „чекръг” (сукало).

Дължината мереха с „лакет” (дървена пръчка, дълга колкото е дълга ръката от работо до края на средния пръст). Лакета деляха на „педи” и „пръсти”. По-късно употребявяха „аршин” (желязна линия дълга 75 см, купувана от София).

Изтъканото бало даваха на „валявица”. Чергите и платната не се валяха. Платната се избелваха като се варяха в трици и ги сушаха на слънцето многократно, докато станат бели. Шарени платове тъчаха от боядисани прежди. Платовете боядисваха в „ператния” котел, като боята разтваряха в сок от зеле или туршия или в пепелива вода. Оттака приготвените платове се ушиваха дрехи. Шиеха ги с памучни или кълчищни конци. Долните дрехи жените ушиваха сами. Горните дрехи от бало даваха на шивачи „терзии”, които работеха у дома на стопанина. Там спяха, хранеха се и стояха, докато ушиеха всичко. Терзиите носеха ножици, игли, напръстник, аршин, куки.

Кожусите се ушиваха от „кюрчии” (кожухари). Те „щавеха” агнешките и овчи кожи в „щава” – от трици и сол и ги „стъргаха” на коса (специален нож), докато станеха чисти и бели.