84 ОСНОВНО УЧИЛИЩЕ – с.ГЕРМАН

ОТ АЛБУМА ЗА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

СЛАВЕЙ ПЕЕ ПОД БЕСИЛО

Апостол Васил Левски в Горни Лозен

Туй село е от българи. Друговерско не стана и в най-тежките времена. Когато му покажеха калъча, гощаваше неканения гост с лют параст, а кога го сгащеха, птичка ставаше, та в балкана. Там от високо гледаше света и смисляше съдбата си. В по-мирно време се събираше в черковата, не толкоз господа да търси, колкото съмишленост да намери в георгиите свои. Право да си кажа, аз макар, че съм уж божем на небето обречен, ама като го гледах туй село в черкова събрано да си приказва за рало и сеитба, досущ както в кръчмата, драго ми ставаше, не се гневях. Пущах гласа си по-нависоко, че Господ да не се гневи. Аз зарад всичките се молех. То от моя молеж нищо не остана, ама нейсе.

Друго, по-важно произлезе от други человек, по-свят и от самия Господ даже.

Появи се в неделно време. Мъничко преди черковен разпус. Кандилницата бях дигнал високо, та с тамян привършвах службата черковна, а той, гледам го, върви направо към мен. Застава на амвона и започва да ми приглашава така, че моят глас се изгуби изведнъж, а хората надигнаха глави. Онемяха им хоратиите, дето ги приказваха до този момент, и се загледаха в чужбинеца. Имаше този человек копринена коса и очини сини-синулски. Разлива се синилото им, става едно синьо и вишно небе, та те воздига нагоре с душата твоя. Не разбираш дали си на небето или пък на земята шопска. В такъв един момент се чувстваш като омагьосан и си готов да тръгнеш и подир сатаната, ако те повика. И за да не стане такова нещо, да усети дявола, аз рекох накрая, след разпус, да го поканя в къщата своя като гостенин. Младо ми се видя и така песнопевно, че разбрах, дето е по-песнопевно от мене. Пък аз викам, че песнопевните люде трябва да се множат. Попитах го да не е от нашенския манастир, а то ми каза, че не е. Друго го водело в наше село. По друга работа било. И аз не го попитах повече, а го поведох.

Попадийката моя Янка пак беше ме преварила с кайвето. Тя го има този адет, да кара децата да съгледват през прозореца и задам ли се отгоре, туря джезвето в жаравата, та докато си дойда, то вече е изстинало. И нали съм си лют, взех джезвето, та върху жаравата, пък тя вика да не я срамя пред гостенина. Параскева, момичка вече с мушкато в ухото, и тя се уплаши от мен, ама повече мисля си от гостенина. То такъв хубавец в къщата си да не пуска человек, ама вече го бях довел я, как да го изпъдя. И затуй побързах да се затворим в собата, оти да не го посака я щерката Параскева, я жената моя. Там да си пием прясното кайве. Аз само за гостенин го взех този человек, а то друго излезе. Комитски работи ми донесе. Като се разприказва. Разбрал той, че съм лют не само за къщата, но и за друговереца. Кой му е казал и досега не зная, но туй не е толкова важно. От централнио комитет на револуцията иде с поручение и тук комитет да има – в Горни и Долни Лозен.

Същата вечер събрах по-личните люде, та и на тях да поприказва. Параскева кайве правеше в джезвето, пък Янка го подаваше от вратата, не ги пусках при мъжката ни приказка, че на жена вяра да нямаш. Скоро тука имаше един случай. Наш человек хвана балкана, та накараха жена му да го вика. Нивата си не бил изорал. Да се върнел, нищо нямало да му сторят. И тя го повикала от гората, па като излязъл, фанали го и – на бесилото го окачили…

Та после какво стана с песнопевния. Запя ей, ама по-хубаво отколкото в черковата. Като пусна един глас: „Славейо, поспри, не пей…”. Сигурен съм, че жените са седели отвън зад вратата, че да го слушат.

• Абе, не те ли е страх, чоджум, така да ходиш, ще те улови друговереца. Защо си слагаш главата в торбата?

• Българинът трябва да ходи дигноглав – рече. Защо му е тази глава на раменете, ако не я показва? Не се бой, тате попе, аз така мога да излъжа душманина, че и тебе даже.

Като си замина, всичките друговерци, дето идват от Стамбул в Долни Лозен, в свои хора посрещах и с калъч пращах на дявола. Апостол Васил ми беше казал, калъча си остър да нося. Много султанлии пратих на дявола. Веднъж осъмна къщата ми в обкръжение. Аскер. Води ги султански человек, в сърмени дрехи. Лют. Тук ли е главния комитет, ме пита. Айр, казвам, а той заповядва да ме вържат в собата за дирека. Че като почна един разпит, пък аз отричам. Накрая султанския человек отиде в едно кюше, та гърбом запя. Слушам аз, същата песен, дето преди време Апостол Васил тука я пя. За славея. И взе този человек, та разви чалмата си и се обърна към мен. Същият – Апостол Васил. Само, че не мина много време и го фанаха душманите. Чу се тука, че ще го бесят, та отидох в София и се присламчих и аз. Как няма да отида. Нали български светец щяха да бесят. Мъка наша. Гледах отдалече как стъпва. Като златен ат на сватба. Ама человек! И му дават последна дума, пък той като запя. Същата песен. За славея. Дожаля ми, пък не смеех да се надигна. Нали щеше да каже, че този калъч, дето ми го даде, за в пояса ли е? Как ще погледна в копринените негови коси и сините му синулки. Пък той пееше, сякаш топар, най-голям топар пееше.

–-

Послепис от автора. Този спомен за Апостола е записан от потомците на поп Къшо – Добри Къшов и Божил Къшов. От самия поп Къшо (1831-1936) са го слушали. Невена Иванова (ръководител при клуб „Онгъл 681” в Горни Лозен), ми оказа съдействие при издирването му.

От песента на Апостола са запазени малко думи, но и те са достатъчни. Навярно Иван Вазов е знаел този факт, та е авторизирал песента. Стихотворната стъпка и размерът на неговата песен са същите, смисълът – приблизителен:

„Пей ми, славейо чудесни, пей да те послушам аз…”.

Ето и самата песен на Апостола (в превод от турски език):

„Днеска моето сърце се облива в черна кръв,

славейо, поспри, не пей.

Който иска да ме чуй, нямам майка, ни баща.

Славейо, поспри не пей.”

–